Първият шок беше, когато научих, че изкачването до Арарат отнема три дни. Преди това, гледайки снимки с развълнувани лица и арменски знамена, не бях се замислял. После изведнъж осъзнах, че никой не може да издържи три дни, без да „ходи до тоалетна“ и красотата на това изкачване се загуби. Всъщност, в продължение на три дни всички превръщат Арарат в тоалетна, за да се появят на върха на Арарат. Тогава се утешавах, че природата ще го почисти. Може би.
Но онзи ден видях видео на татарския алпинист Булат Закиров от Арарат и се оказва, че Арарат се превръща в сметище. Мулетата слизат празни, но не отнасят боклука със себе си и алпинистът е в шок. „По-мръсно е, отколкото в Непал“, казва Закиров.
Турция се разкъсва, за да забрани на Армения да носи образа на Арарат, но всъщност дори не оценява къде се намира Арарат сега. Арарат е бил и ще бъде най-мощният паметник на нашата арменска Родина и ако ни напомня за загубата на Родина пред очите ни, тогава ще напомня на турците, че са чужденци в тази земя и че дори арменският геноцид не им е дал и направил тази земя тяхна.
Може би именно този номадски дух прави Турция толкова ненаситна, принуждавайки я да се разпространява към родното си място, или по-скоро, великия Туран-бан-ман.
Същото важи и за Арцах. Колкото и Алиев и Азербайджан да се възхищават на победата си, те няма да обичат Арцах, колкото и да ходят показно, да строят, да рушат, дори днешният празен Арцах им стои на гърлото като Арарат.
О, и не казвайте тук: ами ние, ами онова, или че човекът не се грижи за човека, трябва ли Турция да се грижи за Свещения Арарат?
Те не са противоположности, те са взаимозависими.
Анаит Восканян