Понякога хората нараняват душите ни толкова дълбоко, че дори години по-късно не сме в състояние да забравим тази болка и да простим на човека за болката, която ни е причинил, дори и да е била небрежна дума, казана от него, или може би умишлено.
Думите, изречени от непознати, не са толкова болезнени. Можем да бъдем истински наранени от най-близките хора: съпруг/а, родител, приятел, роднина, тези, които ни познават много добре, толкова добре, че могат да ни наранят с една дума. И дори да решим да не се вкопчваме в болката, не всичко се забравя веднага. И именно в тези моменти трябва да мислим за прошката като християни.
Библията казва: „Защото, ако простите на човеците прегрешенията им, и вашият небесен Отец ще прости на вас.“ (Матей 6:14) Християнската прошка не означава да се преструваме, че нищо не се е случило. Тя не означава да оправдаваме неправдата на другия човек или да отричаме реалността на случилото се. Да простим означава да се освободим от желанието за отмъщение и да предадем болката на Бог, като не позволяваме на болката да царува в сърцето ни.
Понякога прошката не е решение, а пътешествие. Можем да решим да простим днес, а утре отново ще почувстваме същата болка. В този момент не бива да мислим, че прошката ни е била фалшива. Просто все още се възстановяваме от тази болка, точно както бихме се възстановили от всяка физическа операция. В крайна сметка, колкото и лечебна да е една медицинска интервенция, тя все пак причинява болка, болка, която преминава с времето.
И всеки път, когато усетим болката от минала обида, нека си припомним в съзнанието си решението си да простим. Защото да простиш означава да избереш свободата, да не позволяваш на чужда грешка, небрежност и лоша постъпка да продължат да живеят в сърцето ни.