Всички прекрасно разбират, че гаранция за дългосрочна и стабилна политика е самият референдум, а не ситуативните и силно променливи обещания на управляващите. Това написа на страницата си във Facebook бившият министър на правосъдието, доктор по право, професор Геворг Даниелян.
Той, по-специално, отбеляза: „Референдумът всъщност е един от уникалните показатели за връзката между принципите на еднолично и демократично управление; той е лакмусовият тест за реалната и предполагаема легитимност на всяко правителство. Особено в средата на последователите на глобализма, той отдавна е описван като много обезпокоителен правен и политически феномен, тъй като е много по-лесно да се контролират еднолични владетели, отколкото цял народ. Ярък пример за това е фактът на безусловните предварителни подписи на лидерите на европейските държави под Конституционния договор за Европа. Между другото, те бяха последвани от смазващи референдуми, проведени в тези страни. Всъщност референдумите, посветени на членството в ЕС, също не бяха съпроводени с особено високи показатели. Например, Норвегия отхвърли членството в ЕС два пъти: през 1972 г. и 1994 г., докато в други случаи средно 65 процента, например в Малта, Естония, Латвия и др.“
Всички обаче прекрасно разбират, че гаранцията за дългосрочна и стабилна политика е самият референдум, а не ситуативните и силно променливи обещания на управляващите, и именно това обяснява толкова голям интерес към референдумите.
През 2013 г., в сформираната Комисия за конституционни реформи, аз самият поех работата по разработването на конституционните и правни основи за референдума. Нещо повече, бях предложил несравнимо достъпни предпоставки, особено за гражданската инициатива. В тази връзка обаче имах сериозни разногласия и дискусии с международни експерти, които открито се стремяха да омаловажат ролята на референдума на всяка цена, твърдейки, че в случай на професионален парламент е неразумно уж отговорността да се оставя на народа.
Това, разбира се, беше класическа проява на двойни стандарти, тъй като те знаеха отлично, че в страни с богат опит в демокрацията преобладава точно обратната позиция; само в Швейцария са организирани над 500 референдума. Моята позиция беше, че подобни разсъждения са амбиция, изградена изключително върху политически сметки. Въпреки това, с подкрепата на няколко членове на комисията, успяхме да направим поне въпросите за присъединяването и излизането от наднационални международни организации, както и промяната на териториите, задължителни теми на референдумите.
В близко бъдеще ще се опитам накратко да се спра на точното тълкуване на термина „територия“, доколкото е възможно, и поне още веднъж, с допълнителни аргументи, ясно и недвусмислено ще обоснова, че Тигранашен по никакъв начин не може да се счита за азербайджанска територия. Между другото, през 1989 г., все още по време на съветския период, аз самият участвах в изкуствения териториален спор, иницииран от азербайджанските власти относно Тигранашен в Тбилиси, като част от делегация, сформирана от Армения, в резултат на което за пореден път беше решено, че аргументите на азербайджанската делегация са очевидно неоснователни, така че те никога повече няма да го разглеждат.
След това безпрепятствено заселихме бежанците, насилствено разселени от Азербайджан, в Тигранашен…“