Всичко е толкова просто, че дори не бих могла да го напиша. Не е сравнимо, но го казвам по аналогия с днешната „последна“ реч на архиепископ Микаел.
Съдебният процес, който беше наречен процесът на 18-те праведници, всъщност е поредният процес срещу Никол Пашинян.
И не съм съгласна, когато казват, че 18-те са по-свободни там, отколкото ние сме тук. Особено когато депутатите от НС го казват. Ако имате предвид да бъдем свободни по дух, тогава и вие трябва да сте свободни, не казвайте, че те са по-свободни, за да се отървете от тази част от нашия грях.
Забелязахте ли сянката на самооправданието в тази оценка? Аз, го виждам. Да живеем всеки ден със срама от тази несправедливост, под властта на този Срам, подчинени на най-ниските и измислени нови „закони“ и да отиваме не знам накъде ден след ден, това е и нашата срамота.
Просто не се оправдавайте. Няма да се задоволим с това да се оправдаваме.
Да бъдем реабилитирани е съдбата на Никол Пашинян, който самият е жигосал собственото си чело като триумф. Всяка стъпка, НЕГОВАТА стъпка, е поредната реч на Никол, виновния, в съдебния процес, в който всички ние сме наблюдатели, а 18-те Праведници са Съдиите.
Всяка стъпка, направена от съдия, прокурор или държавен служител, е пиронът на Никол Пашинян в съда.
Всяка дума на някой, обвинен от Никол, е пирон на присъдата в собствените суетни представи на Никол за „свобода“, „власт“ и „победа“ и следователно, и на вратата на килията му, без значение колко ходи с чук в ръка, от страх да не бъде закован.
Архиепископ Микаел Аджапахян казва: „Моите братя, които починаха през 1992-1994 г., моите деца, които починаха през 2020 г., не биха ми простили, ако не бях тук, на стола на подсъдимия.“ И именно това изречение се разпространява в социалните мрежи.
Знаете ли защо?
Чувстваме нужда да се оправдаем, защото не правим това, което трябва да правим. Искаме да смекчим затвора на Светите отци, героичните родители и другите праведници в нашите очи.
Знам, че праведниците са съдиите в съда, който съди Никол Пашинян, но не знам дали и ние не сме съдени сега…“
Анаит Восканян
Източник: Panorama.am