Излезе филмът „Онегин“, режисиран от Сарик Андреасян, чиято репутация на аматьор отдавна е утвърдена в света на киното, с която, между другото, той отчаяно се опитва да се бори.
Лентата не излезе гладка и беше твърде стегната. Цялата поезия на произведението и историята като цяло е компресирана в любовна лирика и красиви тоалети на героите, които се разхождат из залите на Викторианската епоха. А зле проектираната компютърна графика напълно оставя усещането, сякаш зрителят е взет за глупак. Филмът не е спасен дори от факта, че е заснет в Санкт Петербург, а имението на барон Щиглиц е реставрирано специално за снимките.
Зрителят е особено възмутен от умореното лице на Онегин, изобразен не като меланхоличен младеж, а като напълно зрял мъж, както и доста зрялата Татяна. Според режисьора това е направено умишлено, тъй като той не вижда героите като тийнейджъри. Излишно е да казвам колко важен е този момент в работата, толкова грубо игнориран.
От положителна страна вниманието се насочва към сериозното отношение към визуалното предаване на духа на онези времена. Крепостничеството е показано в целия му блясък, а костюмите, архитектурата и общата среда на героите са пресъздадени с добра точност и дълбочина.
И въпреки че филм, базиран на литературно произведение, не трябва да бъде негова стенография, все пак се изисква спазване на определени канони. Иначе такъв филм не се приема на сериозно. Всъщност тук се преплитат един несериозен режисьор и несериозното му кино. И обещаното от Андреасян настръхване го няма, а и практическа полза от гледането няма. Лентата определено няма да помогне на кандидатстудентите да преминат Единния държавен изпит, резюмето има по-голям шанс.
И колкото и да се опитва Андреасян да създаде нещо нетривиално, той си остава посредствен режисьор, който се прицелва в амбициозни теми и идеи, но в крайна сметка не се впуска с глава в тях, а само си мокри глезените в тях.
Регина Меликян