В новия брой на хърватското списание „Bašćina” („Наследство”) за първи път е публикувана арменската легенда за остров Ахтамар на глаголица. Глаголицата е една от старославянските азбуки. Най-старият запазен глаголически надпис е от 893 г. и е изписан в църквата на българския цар Симеон Велики (864-927) в Преслав.
Глаголицата е представена в два основни вида писменост, т. нар. българска „кръгла“ и хърватска „ъглова“, която се използва от хърватите до средата на ХХ век, както и глаголическо курсивно писмо (курсив). Голям брой средновековни хърватски глаголически ръкописи са запазени както в Хърватия (архивите на Академията на науките и изкуствата в Загреб), така и в чужбина (в библиотеките на Ватикана, Виена, Руската национална библиотека в Санкт Петербург (колекция на Иван Берчич (1824-1870), Прага, Париж).
Понастоящем традициите на глаголическото писане са най-здраво запазени в Хърватия. Много хървати смятат глаголицата за наследство на националната култура и с право се гордеят с факта, че са успели да пренесат глаголицата през вековете и да я съхранят до днес. Надписи на глаголица може да се намерят на католически църкви, в логото на хърватски институции и компании, както и на сувенири, дрехи, етикети на вино, кутии с шоколадови бонбони и други предмети от бита. Денят за възпоменание на глаголицата в Хърватия се отбелязва ежегодно на 22 февруари. На този ден през 1483 г. е отпечатана първата хърватска книга на глаголица – Мисалът според закона на римския двор .
Арменска легенда за остров Ахтамар
Много отдавна, в незапомнени времена, цар Арташес имал красива дъщеря на име Тамар. Славата за нейната красота се разнесе навсякъде. Много принцове и царе изпратиха сватовници на цар Арташес, но Тамар отказа на всички. Царят започна да се страхува, че някой от отхвърлените ухажори ще тръгне на война срещу неговото царство, за да отвлече Тамар. Тогава той заповяда да й построят златен дворец на остров в средата на езерото Ван. Но Арташес не знаеше, че сърцето на Тамар вече не беше свободно и беше дадено не на царя или принца, а на човек от простолюдието. Всяка вечер Тамар палеше огън на брега, в светлината на който доплуваше нейният любим. Светлината на пламъка служи на младежа като талисман срещу тъмните води на Ван. Един ден над езерото се извила страшна буря, която потушила огъня и младежът, без да знае накъде да плува, извикал на любимата си: „Ах, Тамар!“ – докато не се удавил в суровите води на Ван. Оттогава островът на езерото Ван се нарича Ахтамар в чест на тази тъжна легенда за любовта.