Мемоарите на свещеник Абрахам Хартунян, оцелял от арменския геноцид, бяха преиздадени в САЩ. Кратко есе във връзка с поредното преиздание на книгата публикува арменското издание „Азтаг” в Ливан.
На времето мемоарите са преведени на английски и издадени в САЩ от сина на свещеника, Вартан Хартунян. Отец Абрахам искаше да вярва, че следващите поколения турци няма да се гордеят, а по-скоро да се срамуват от това, което са направили техните предци. Неговият син помества тези думи в предговора към книгата.
„Тъй като биографията ми е свързана с Турция, турците и мюсюлманите, както и с европейските сили, би могло да се очаква, че ще ги направя обект на критика, но искам хората да знаят, че нямам омраза в сърцето си Убеден съм, че „днешните турци се срамуват от това, което са направили техните предци. Вярвам, че така наречените християнски сили в Европа се разкайват, че са прехвърлили вината за своите грешки на арменците. И накрая, вярвам, че волята на Бог трябва царува в света и справедливостта ще надделее над злото“, пише отец Абрахам.
Отец Абрахам е оставил спомени и за погромите на султан Абдул Хамид от 1895-96 г., на които той също е очевидец. „Оставаше само да протегнеш ръка за милостиня, но от престъпници, чиито къщи бяха пълни с плячка?“ – пише Хартунян.
За първото издание на книгата през 60-те години предговорът е написан от не кой да е, а Хенри Моргентау, американският посланик в Константинопол по време на Първата световна война. Той оставя важни доказателства за геноцида и многократно се обръща към влиятелни османски служители да спрат изтребването и преследването на арменци и други християни. Всъщност младотурците, на които арменците разчитаха в края на 1900 г., критикуваха султанска Турция, че не е напълно унищожила или насилствено ислямизирала християните, припомни Моргентау.
През април 1915 г. турските власти арестуват отец Абрахам и още 10 свещеници. От тях се изисква да отидат в едно от селата недалеч от Мараш (Финтиджак) и да убедят местните арменци, които са започнали самоотбрана, да се предадат. Под конвоя на турски войници свещениците наближили селото, след което влезли в него с бялото знаме на пратениците. Но на място те не само не разубедиха въстаниците, но и ги призоваха да се защитават.
„От 1500 души, събрани в селото, имаше само 300 мъже, останалите бяха старци, жени и деца. 3000 турски войници постепенно затягат обръча около селото. Опълченците се бият до последно, но накрая турската войска влиза в селото и го опожарява. Тези, които фидаините не успели да отведат в планината, били прогонени от турските войници в Мараш. Хартунян вървял заедно с паството си, вземайки храна и дрехи за тях, които поискал от местния паша Исмаил Кемал, който симпатизирал на арменците (но нямал намерение да рискува позицията си заради тях).
Въпреки това Хартунян му посвещава думи на благодарност в книгата си, наричайки го човек на честта и съвестта, който се е опитал по всякакъв начин да спаси арменците. Нещо повече, свещеникът припомня, че в разговори с него Исмаил Кемал показал телеграми от Талаат и Енвер паша, които му заповядали да унищожи местните арменци, и уверил, че се опитва да заобиколи тези заповеди, ако е възможно.
Противно на твърденията, че турските власти са унищожили арменци заради подкрепата на руската армия през Първата световна война, геноцидът над арменците (както и над гърците, асирийците и язидите) продължава и след нея. Една от трагедиите, настъпили по това време, е клането на арменците в Мараш и други градове на Западна Армения (Ачна, Зейтун, Айнтап) през 1920-22 г. Останалите в тези градове арменци водят отчаяни битки за самозащита, но в началото на 1922 г. са почти напълно унищожени, а малцината оцелели са прогонени. Хартунян и семейството му достигат до Бейрут, след което пристигат в Смирна (Измир), където са разположени гръцки войски. Но когато през септември 1922 г., поради бездействието на западните сили, турските войски превземат града, Хартунян и семейството му избягват в Гърция, а оттам заминават за САЩ.