Един неразделен клас
с радостни песни и шеги
дълго огласяше града след
петия час
Помните ли тази песен на формация „Тоника“? Великолепна песен, с която се събирахме и разделяхме в ученическите си години, изпращахме съучениците си в казарма и отново затананиквахме щом се срещнем след 5,10 и повече години .
През 1972г., родените през 1965г.и някои през 1966г. арменци от град Пловдив, прекрачихме прага на родното училище. За всеки от нас този израз има особено значение, защото в семейните ни истории има баби и дядовци, участвали в съграждането му ( всеки според знанията и уменията си ), но реално дали своя дан за съществуването на нашият 190 годишен храм на знанието .
Всички ние използваме израза „родното училище“, защото тук са учили бабите и дядовците ни, родителите ни и през 1972 г,.след първия звън на училищната камбана, към нас първолачетата се затичаха по- големите ни братя, каки или братовчеди, хванаха ни за ръчичките и ни поведоха към класната стая, от където тръгнахме по своя път на „големи“.
От този паметен ден имаме чудесна снимка на големите училищни стълби, отново стародавана традиция спазвана и до днес от много класове, които се събират на годишнини от завършването си. Нашият випуск не завърши началното си образование в Арменското училище .
Не, че не искахме! Не, че не ни беше забавно и много хубаво да учим, да растем, да правим пакости в онзи чуден двор с храм и камбанария, или пък да търсим „съкровища“ в двора на реструктуриращата се Балабанова къща, да се пързаляме по склона на Стария град.
Не, беше от веднъж и със държавна заповед. Заповед ! Че сградата е на храм „ Сурп Кеворк“, че това е Арменско училище на повече от 100 години, нямаше значение. Тъкмо завършили четвърти клас, в началото на лятото, дойде заповедта, с която училището се превръща в училище по изкуствата, а всички ние( арменчетата) ще можем да изучаваме майчин език в две от училищата на града . След 1975 г. се разпръснахме като врабчета.
Разбира се тези няколко години в арменската забавачница и училището ни, оставиха незабравими спомени и сплетоха сърцата ни със здрави, невидими нишки. Едно нещо остана непроменено – онази детска привързаност, щастието да си спомняме за белите и радостните преживявания там горе, на най-висото на Небет тепе.
Минават годините и издайнически бръчки дълбаят лицата ни. В косите ни се подават посребрели кичури, носим очила и недовиждаме. Много често се събираме не в храма, не на маса, в гробищния парк се събираме да изпроводим някой от нашите близки и съученици. Вече имаме пет-шест надгробни камъка, около които да се спрем на раздумка в неделните дни .
Тази година лятото е особено горещо, но се случи чудо. Няколко реда от приятел, накараха кръвта ни да закипи, върна спомените ни и събуди онзи възпитаван у арменците с векове инстинкт да ни има, да градим и оставяме красиви следи след себе си . „Зад големия паметник, посветен на жертвите ни от Геноцида, има порутена чешма . Дали да не запретнем ръкави да я възстановим и да, да оставим нещо ?
Вахрам ще организира, Йоханес ще проектира, хаджи Таквор е виден майстор – ще гради, всички заедно ще съберем средства за да осъществим тази идея и кой с каквото може .“ Толкоз !
Идеи, средства, спомени летяха в общия чат от близки и далечни градове по света. Енергията се лееше и детското в нас ни оживи. И се започна .
Днес пиша тези редове през сълзи от щастие и гордост, защото хаджи Таквор съгради чешма бижу, на онова място за вечен покой за нашите предци, за обичните ни съученици и за децата ни, които един ден ще преливат нашите вечни домове с вода от нея.
„Един неразделен клас,
с общи тревоги и мечти,
чертаеше своя път
и вярвахме всички,до един,
че ни чакат само празници,
че е щедро без пределно времето пред нас.“
Така се пее онази чудна песен от младостта ни, и ние вярваме „ щедро без предел е времето пред нас“, защото оставяме нещо на бъдните поколения .
Оставяме чешма, извор на живот ..
На 29 юли 2024 година дер Храч Мурадян –духовен пастир на арменски храм „Сурп Кеворк“ Пловдив ще освети общото ни дело, ще направи водосвет на готовата чешма и ще отслужи панихида за всички – родителите и дедите ни и за нашите обични съученици, които се надявам да ни чакат там някъде във Вечността.
Имената на всички даритрели не се издълбаха върху гранита сив, но част от душите ни се вградиха в нея .
В тези емоционални летни дни се роди и стих …
Чешмата
Идвай, понякога с мъката си!
Край гранитната чешма поспри !
Вода налей,
на нас прелей,
цялата си мъка в земята остави.
Земята, Чедо,
носи на мъка и болки.
Тамян и молитва,
за всички под белия камък, толкова.
Стига!
Две шепи от гранитната чешма се наплискай и върви!
Бог да те благослови!
22.06.2024г. на Педесетница
д-р Ахавни Кеворкян
Чешмата е зад този паметник, който е в памет на невинните жертви от Геноцида над арменския народ, е дар за арменците от град Пловдив от учениците на Арменското училище, набор 1965-1966.
Д-р Ахавни Кеворкян