Вестник „Пасд“ пише: „Веднага след публикуването на предварителните резултати от изборите, въпросът дали опозицията ще вземе мандатите, или не, стана тема на оживена дискусия. Според публикации в пресата, опозиционните сили, които влязоха в парламента след редица нарушения и използване на административен ресурс след парламентарните избори в Армения, по-специално блоковете „Армения“ и „Силна Армения“, в момента обсъждат различни сценарии, включително варианта за отказ от мандатите. Но тук има няколко нюанса, които не могат да бъдат пренебрегнати.“
В Армения и като цяло в света, нито една сериозна политическа сила не участва в изборите, за да се превърне в опозиция, но това не означава, че всички тези сили трябва веднага да се откажат от мандата си, ако не спечелят.
Нека ясно преценим дали опозицията трябва да вземе мандата или не, като отговорим на няколко въпроса.
Дали опозицията, като не поема мандат, вреди на Пашинян и поставя ли под въпрос неговата легитимност? Отговорът категорично е „не“. Изглежда, че непоемането на мандат от страна на опозицията е удар по правителството на Пашинян, сякаш показва, че системата е в криза, но в такъв случай Пашинян, в своето „гордо уединение“ в парламента, е способен да реши всеки въпрос самостоятелно, без да се съобразява с опозицията или с когото и да било, без опозиция. Що се отнася до легитимността, той има подкрепата на САЩ и Европейския съюз, които вече поздравиха последния, което ще му позволи да „отърси“ всяко решение или действие с легитимност и народния мандат.
Ще бъде ли опозицията по-силна с мандат или без мандат? Ако опозицията не вземе мандата, тогава, разбира се, може да генерира улични протести в краткосрочен план, но днес, след редица неуспешни опити за улична борба и поради безпрецедентна вълна от насилие, тя не е готова да излезе на ефективна и победоносна улична борба. В този случай опозицията трябва да обсъди въпроса за отнемане на мандатите и започване на институционална борба, лишавайки Пашинян от възможността да има конституционно мнозинство и гласове в парламента, както и ограничавайки абсолютната власт на Пашинян да назначава редица ключови служители: главния прокурор, съдии от Конституционния и Касационния съд, защитника на правата на човека, председателя на Централната избирателна комисия, председателя и членовете на Управителния съвет на Централната банка, председателя и членовете на Комисията по одит и други високопоставени служители. Също така ще бъде по-лесно за парламентарната опозиция да координира и предотврати предаването на анклавите, по-специално Тигранашен, както и приемането на нова Конституция и анулирането на Декларацията за независимост.
Това, същевременно, не изключва варианта за улични протести, тъй като те изобщо не си пречат.
Опозицията, която все още не е влязла в парламента, не може да разпръсне получените от нея приблизително 550 хиляди гласа. Толкова много хора са гласували и този вот не може да бъде загубен. Разбира се, това зависи единствено от опозиционните сили да решат и техните избиратели също трябва да им се доверят. Вземането на подобно решение не може да бъде „набързо“, особено след като е в ход преброяване на гласовете, обявена е жалба до Конституционния съд, опозиционните сили провеждат проучвания и дискусии, както самите те казаха, и накрая, окончателните резултати все още не са обявени, а окончателният състав на Народното събрание не е ясен. Преобладаващото мнение обаче е, че опозицията трябва да отиде в парламента, за да започне институционална борба, както например направи Никол Пашинян, който се превърна в настоящото правителство, след изборите през 2017 г., когато новосформираната опозиция, представлявана от Никол Пашинян и блока „Йелк“, който получи 7% от гласовете след парламентарните избори, взе мандатите и започна институционална борба, използвайки парламентарната трибуна и ресурсите на парламентарната опозиция за борба срещу властите, което послужи като основа за генериране на улични борби и смяна на правителството.