Жана Погосян, Спутник Армения
Кой би си помислил, че феминизмът в патриархалното арменско общество е започнал в средата на 19 век? В Деня на жената решихме да потърсим и да разберем как първите арменски феминистки са се борили за своите права.
„Грамотният мъж е свободен да бъде посредствен, но не и грамотната жена“ – съветът, даден от първата арменска писателка Србухи Тюсаб (Ваханян) на амбициозната писателка и защитница на правата на жените Забел Есаян в края на живота ѝ.
Беше краят на 19-ти век, в Константинопол арменската интелигенция се противопоставяше на режима на Абдул Хамид. Тя подготвяше литературни манифести, събираше се за дискусии и се занимаваше с подобряването на арменските училища и колежи, без да подозира, че само след 10 години всичко това вече няма да е важно.
Именно в тази атмосфера започва да се оформя арменският феминизъм: публикуват се първите есета, вестници и книги, посветени на жените, формират се социални групи и движения. Арменските жени започват да се борят за равенство, право на образование, право на труд и право на свободен брак и развод още през 1860 г. По това време първата вълна на феминизма в Европа и Америка вече е набрала скорост.
Елбис Кесаратян, Србухи Тюсаб, Сибил (Забел Асатурян), Аршакухи Теодик, Анаис (Евпиме Аветисян), Зарухи Галемкерян, Мари Бейлерян, Забел Есаян, Зарухи Бахри, Айкануш Марк, Сиран Сеза. За повечето от тези жени не се е чувало не само по света, но и в академичните среди: има много малко споменавания за тях в текстове и изследвания на арменската литература, история и журналистика.
Те не са се наричали феминистки или активистки, борещи се за правата на жените, но по днешните стандарти са били феминистки по същество. По уговорка на съдбата друга родена в Истанбул жена, Лерна Екмекджиоглу, започва да изучава живота на много от тези жени. Използвайки Екмекджиоглу и редица други източници, „Спутник Армения“ ще разкаже накратко за някои от първите феминистки жени.
Елбис Кесаратян
„Жените са като славеи, които вместо да пеят сами, оставят гарвановите мъже да пеят и се надуват от гордост.“
Елбис Кесаратян
„Китара“: точно така се казва първото в света арменски езиково списание за и за жени, а Елпис Кесаратян е основател и редактор на това списание. „Китара“ излиза само 7 месеца, първият брой на списанието е публикуван през август 1862 г. в Константинопол. Защо точно „Китара“. Не е известно. Може да се предположи обаче, че китарата е била оприличавана на женското тяло. Още в първия брой на „Китара“ Кесаратян публикува 4 статии за правата на жените: „Послание към младите жени“, „Служба на обществото“, „Духът на патриотизма“ и „Да имаш права не е самонадеяно“. Почти нищо не се знае за личния живот на Елпис. Тя умира през 1911 г. в Александрия на 80-годишна възраст.
Србухи Тюсаб
„Условието за брак е взаимно желание между двама души, а не злато или мебели. Но днес няма да те питат какво иска едно момиче.“
Србухи Тюсаб
„Сирануйш, ти си още млада и не знаеш какво е животът и какъв ще бъде.“
„Отче, ако спра да се запитам какво е животът, поне няма да съм невежа какво желае сърцето ми.“
Този диалог е от романа на Србухи Тюсаб „Сирануйш“. 18-годишната Сирануйш заявява, че не иска да се омъжи за богатия мъж, когото баща ѝ е избрал, защото е влюбена в млад художник. Историята завършва трагично. Сирануйш се омъжва за богатия мъж и на фона на психично разстройство започва постепенно да се влошава. Тя умира, преди да навърши 20 години.
„Сирануйш“ е вторият роман на Србухи Тюсаб. Тя е озаглавила трите си романа с женски имена: „Матя“, „Сирануйш“ и „Аракси“.
По-късно Сърбухи Ваханян приема фамилията на съпруга си, френския пианист Пол Тусаб. Сърбухи е родена в богато семейство и е получила образование в чужбина в Париж. Тя е виден представител на арменската интелигенция, пише статии за няколко издания и е пламенен поддръжник на реформата на арменския езиков правопис. В статиите си тя повдига въпроса за правото на жените на свободен избор, което е широко критикувано от колегите ѝ мъже.
Крикор Зохраб, известен арменски писател от 19-20 век, дори описва романа й „Матя“ като „опасен роман, който би могъл да разруши идеята за силно арменско семейство“.
И Тусаб вярваше, че единственият истински път към освобождението на жените е образованието.
Забел Йесаян
„Жената не се ражда на този свят само за да бъде приятна. Тя се ражда, за да развива своята интелигентност, своите умствени, морални и физически качества. Идеалът на всички уважаващи себе си жени не трябва да бъде просто да бъдат приятни, а да се превърнат в активен и полезен елемент на земята.“
Забел Йесаян
В мемоарите си Забел Есаян пише, че след срещата си със Србухи Тюсаб решава да стане писателка. Забел е авторка на редица романи: „Градините на Силихтар“, „Фалшиви гении“, „Сред руините“ и др. Тя е единствената жена, включена в списъка на арменците, които трябва да бъдат арестувани и заточени от младотурците на 24 април 1915 г. Есаян обаче успява да избяга, премества се в България, а след това във Франция.
Есаян е единствената от гореспоменатите жени, която е живяла в Съветска Армения. В Париж, след като се присъединява към комунистическото движение, Есаян решава да се премести в Армения, където започва да преподава литература в Ереванския държавен университет. За първи път студентите в ЕГУ виждат преподавател, който изнася лекция, седнал на маса и държейки цигара. През 1937 г. Есаян е арестувана за антисъветска пропаганда и е заточена в Сибир, откъдето никога не се завръща.
Хайкануш Марк
„Оставяме след себе си път, който, макар и да няма нищо празнично или блестящо, е път, на който гледаме без срам, тясна пътека в селото, по която сме вървели, изпълнявайки задълженията си като съпруга, като съпруг и като майка. Сега трябва да проправим нов път, той трябва да бъде сериозен път в града, по-широк, по-прав, по-директен към целта. По този път трябва да носим отговорността си, трябва да създаваме правата си, трябва да изковаваме работата си, без изобщо да се дистанцираме от женските си инстинкти, от дома си.“
Хайкануш Марк
Хайкануш Топузян си измисля псевдоним, взимайки за основа името на баща си Маргар. Тя започва кариерата си в Никогосянската женска учителска семинария. Първият ѝ роман се казва „Ахчъга хоки“ /Женска душа/, а първото списание, което основава, е „Дзахиг“ /Цвете/. За основното си дело в живота обаче тя смята вестник „Хай Гин“ (Арменка), където заема длъжността редактор в продължение на 13 години. „Хай Гин“ излиза два пъти месечно и е един от важните арменски вестници, появили се след Геноцида. Марк смята вестник „Хай Гин“ не само за говорител на гласа на жените, борещи се за равни права, но и за своеобразен мост, свързващ Съветска Армения, диаспората и арменците, останали в Турция. Марк вярва, че равенството между жените и мъжете е възможно при едно условие: ако се запазят определени патриархални традиции.
Преживявайки интересен и изпълнен със събития живот, първите арменски феминистки починаха по различни начини: една беше убита по време на геноцида, друга беше репресирана от сталинисткия режим, някои достигнаха достойна старост във Франция или Съединените щати. Те бяха обединени от убеждението, че жените трябва да имат равни права с мъжете. Използвайки различни платформи, те посветиха целия си живот на борбата за равенство между половете.