Civilnet.am пише: „Британското издателство Palgrave Macmillan публикува обширния труд на Храйр Балян „Анатомия на миротворчеството: Конфликтът в Нагорни Карабах и пропуснати възможности“. Издателство „Newmeg“ скоро ще публикува арменското издание на тази книга, озаглавено „Недовършен мир: Конфликтът в Нагорни Карабах и пропуснати възможности“ (700 страници).
Храйр Балян има десетилетия опит в разрешаването на конфликти в различни региони на света и в тази книга той най-добре съчетава своите практически знания и академична методология с внимателно подбрани източници, сравнителна реконструкция на различни етапи от преговорите и паралелно четене на международни правни и политически аргументи.
Книгата представя карабахския конфликт не само във вътрешната му историческа и политическа рамка, но и в контекста на други международни конфликти, демонстрирайки както структурни общи черти, така и специфики.
Трудът е богат на документация и често наподобява дипломатическа хроника. Това е може би първият труд, който обобщава цялата или почти цялата налична документация за карабахския конфликт. Балян обаче не се ограничава само с представяне на архивни материали и пренаписване на добре познати политически епизоди. Той ги поставя в по-широка рамка на сравнителен анализ на други конфликти, международно право и взаимодействието на политическите сметки на великите сили.
Книгата поставя специален акцент върху използването на инструментите на теорията на преговорите, по-специално концепцията за BATNA (Най-добра алтернатива на договорено споразумение). Това предоставя възможност да се разбере как конфликтуващите страни са оценили своите възможности извън преговорите.
Авторът показва, че както арменската, така и азербайджанската страна отдавна са доминирани от разчетите, че имат по-изгодни алтернативи извън преговорите, независимо дали става въпрос за фактора време, възстановяването на военната мощ или очакването за промяна в международната среда. Именно това схващане е намалило политическата готовност за компромис на различни етапи и е допринесло за забавянето на преговорния процес. От тази гледна точка Балян обяснява защо дори относително близки споразумения не са се развили в окончателно споразумение.
Азербайджан имаше по-голяма гъвкавост да прави грешки, докато за Армения всяка грешка водеше до несравнимо по-сериозни военно-политически последици. „Структурният дисбаланс на силите често обрича преговорите на провал още от самото начало. Когато едната страна значително превъзхожда другата по военна, икономическа или политическа мощ, тя обикновено е по-малко склонна да прави трудни отстъпки, тъй като извън преговорите има по-изгодна алтернатива – използването на сила“, пише авторът.
Един от най-важните приноси на Балян е, че той представя подробно не само предложенията за карабахското уреждане, но и тяхната вътрешна логика: защо едно предложение е заменено с друго, защо са променени определени формулировки, каква роля са изиграли вътрешните разногласия на медиаторите. В този смисъл книгата не е просто сборник от документи, а анатомия на архитектурата на преговорите.
Балян работи не само с публикувани документи, официални предложения, пакети от документи за медиация и международноправни материали, но и разчита на лични интервюта с бивши президенти, външни министри, служители, участващи в преговорния процес, международни медиатори и други участници. Това обстоятелство дава на работата не само документална цялост, но и възможност за реконструкция на вътрешнополитически логики, показвайки как решенията са били формирани на различни етапи в условия на затворени дискусии, взаимно недоверие и понякога индивидуални политически сметки.
Една от най-силните части на работата е обсъждането на връзката между принципите на самоопределение и териториална цялост, особено в контекста на консултативното становище на Международния съд относно Косово.
Авторът не приписва провала на мира на един-единствен участник или едно-единствено решение, а го разглежда като кумулативен процес, където регионалните разчети на силите, вътрешнополитическите ограничения и нежеланието на обществата за компромис са взаимосвързани. Балян избягва да възпроизвежда само арменската или само азербайджанската история.
Относно преговорите между Липаритян и Гюлузаде
Книгата обръща специално внимание на тайните преговори, проведени през 1995-96 г., водени от Жирайр Липаритян и Вафа Гулузаде, съветници на президентите на Армения и Азербайджан.
Според автора, тези контакти извън официалните медиационни формати са били важни, защото за първи път в дневния ред на преговорите са били обсъждани взаимно приемливи общи принципи, преди пълното установяване на широки международни формати.
Балян обаче показва, че процесът е имал структурни недостатъци от самото начало: преговорите са зависели до голяма степен от политическото доверие на двамата индивиди и са липсвали достатъчна институционална сила, широка вътрешнополитическа подкрепа или обществена подготовка. Следователно, дори в етапите, когато са били формирани определени подходи, те не са се превърнали в стабилен политически процес.
Според автора, основното ограничение на тези ранни контакти е било и това, че са се осъществявали в условия на бързо променящ се баланс на силите и взаимно недоверие. В тази връзка той представя диалога между Гулузаде и Липаритян не като пропуснато готово решение, а като ранен експеримент, чиято структурна уязвимост е възпроизведена в последващите етапи на преговорите.
Относно предложението за размяна на територии от 1999 г.
„Размяната на територии“ от 1999 г. е един от най-широко обсъжданите, но най-слабо документирани епизоди в историята на карабахското уреждане. През годините тя често е представяна в публичния и политически дискурс като вече договорен или почти договорен план, според който Армения ще отстъпи региона Мехри или част от него в замяна на Нагорни Карабах, осигурявайки пряка сухопътна връзка между Азербайджан и неговия ексклав Нахичеван. Балян предупреждава, че подобни опростени схващания не съответстват на публикуваните документи.
Той отказва да възпроизведе вече закоравелите интерпретации, показвайки, че разсекретените материали на Държавния департамент предоставят само фрагментарна картина на съдържанието на преговорите. Балян заключава, че схващанията, че Кочарян и Алиев всъщност са постигнали споразумение за „Мехри за Карабах“, не произтичат пряко от документите на Държавния департамент. Според неговото наблюдение тези материали оставят най-много въпроси без отговор, но не ни позволяват да говорим за окончателно споразумение.
Тази недовършена логика на преговорите от 1999 г. по-късно е преформулирана и става по-ясно видима в преговорите в Кий Уест. В разказа на Балян, Кий Уест се представя като уникален момент, в който преговорите са преминали отвъд етапа на общо обсъждане на принципите и са се приближили до прага на политическо решение.
Поетапното предложение от 1997 г. и Мадридските принципи от 2007 г.
Балян анализира подробно различните предложения, представени от Минската група, и обръща специално внимание на общите черти и разликите между поетапната версия от 1997 г. и Мадридските принципи от 2007 г., тема, която все още е често обсъждана днес.
Той подчертава, че Мадридските принципи, макар и пакетно предложение, са структурно близки до поетапната версия от 1997 г. Основната разлика се отнася до езика на формулировката на окончателния статут, докато поетапната логика на уреждането е запазена.
Поетапното предложение от 1997 г. остави въпроса за окончателния статут за по-нататъшни преговори и не предвиждаше окончателен механизъм, но предвиждаше международноправна и политическа стабилизация на вече съществуващия де факто отделен статут на Нагорни Карабах. Според документа, режимът на сигурност, създаден около Нагорни Карабах, трябваше да бъде фиксиран с международно споразумение, а Съветът за сигурност на ООН ставаше гарант на споразумението.
В този смисъл, подчертава авторът, макар предложението от 1997 г. да не гарантира de jure независимост, то въпреки това създава de facto международно гарантиран статут, който в политически смисъл е близък до логиката на междинния статут, обсъждан в по-късни версии.
Балян обаче подчертава, че именно в Мадридските принципи от 2007 г. за първи път ясно е залегнала разпоредбата за определяне на окончателния правен статут на Нагорни Карабах чрез правно обвързващо волеизявление. Тук не само е записанa необходимостта от бъдещ политически процес, но и е предложен неговият специфичен механизъм, по подобие на референдум, чийто резултат е изразяване на свободната воля на населението на Нагорни Карабах.
Мадридските принципи формулираха и идеята за временен статут: до определянето на окончателния статут, Нагорни Карабах трябваше да функционира със собствени избрани органи, елементи на институционално управление и определени независими функции.
По този начин, въпреки че двата документа наистина следваха поетапна логика, основната разлика между тях беше, че през 2007 г. принципът на самоопределение вече беше материализиран в ясна политическа структура, чрез временен статут, механизъм за изразяване на воля и преходна институционална уредба.
Убедително е твърдението на автора, че независимо от техническите различия и общите черти на тези две предложения, поетапното уреждане от 1997 г. е било по-достъпно за арменската страна в смисъл, че на този етап Армения и Нагорни Карабах са били в структурно по-силни позиции, външната среда е била по-малко поляризирана, а азербайджанският президент Гейдар Алиев е бил склонен да реши въпроса, за разлика от сина си.
След 2018 г.: „нескопосана реторика и провокация“
Въпреки структурните ограничения на процеса на уреждане, авторът правилно акцентира и върху индивидуалните решения и проявата на политическа воля, или липсата на такава.
Един от разделите на книгата е посветен на преговорното поведение на новото правителство след „Кадифената революция“ от 2018 г. Балян показва, че в политическата среда, възникнала след смяната на властта, не е имало достатъчна институционална памет за наследството на външната политика и преговорите, а възприятието за съществуващата структура на преговорите често е било заменяно от политически изявления за започване на процеса от нулата.
Авторът критично разглежда подхода, че е необходимо преговорите да започнат на нова основа, игнорирайки документалните и политически пластове, натрупани през предходните две десетилетия. Според него подобен подход не само не отразява реалната структура на преговорния процес, но и намалява степента на предвидимост на страните за медиаторите.
Авторът дава особено остра оценка на формулировките, които по-късно се превръщат в символи на политическия цикъл: „нова война, нови територии“, „Започвам преговорите от моята гледна точка“ и „Арцах е Армения и това е всичко“.
Според Балян тези изявления не само са били извън логиката на предпазливия език на преговорите, но и са били възприети като политически сигнал, че Ереван отказва дори формално да поддържа предишния баланс в преговорите.
Авторът подчертава, че изявлението „Арцах е Армения и това е всичко“ е било възприето в Азербайджан като отхвърляне на цялата структура на преговорите. По думите му, „за Азербайджан изявлението на Пашинян на практика елиминира дори теоретичната възможност за преговори и разби надеждите, че той ще бъде по-разумен и гъвкав от своите предшественици“. Тази оценка е представена в книгата не само като описание на политическия отговор, но и като запис на важен момент, когато публичната реторика започва пряко да влияе върху срива на преговорната среда.
Със същата логика Балян разглежда и тезата „Арцах трябва да се върне на масата за преговори“, която новото арменско правителство представи като фундаментална ревизия на преговорния процес. Той показва, че това искане, макар и политически разбираемо за вътрешната аудитория, на практика не произтича от вече формираната структура за медиация. Според анализа на автора, форматът, разработен от съпредседателите на Минската група на ОССЕ през годините, е изграден върху директни преговори между Армения и Азербайджан, а въпросът за отделното участие на Нагорни Карабах не е имал международно договорена основа, която би позволила процесът да бъде реорганизиран, без да се застраши целият механизъм за преговори. Следователно, това искане се превърна във фактор за добавяне на допълнителна тежест към процеса, вместо в разширяване на дневния ред на преговорите.
Последният пирон в ковчега на Нагорни Карабах
В заключението на книгата Балян подчертава, че „процесът на посредничество на Минската група е имал фундаментални пропуски, които са допринесли за провала на миротворчеството, но най-голямата отговорност за провала трябва да се отдаде на самите конфликтуващи страни.
Армения и Азербайджан прекараха по-голямата част от процеса в максималистични позиции, рядко опитвайки се да преминат отвъд биполярното мислене и да търсят креативни алтернативи. Балян отбелязва, че арменската страна е пропуснала ценни възможности, а Пашинян, вместо да укрепи слабите преговорни позиции чрез задълбочаване на съюзите, смекчаване на военната асиметрия и проявяване на изключителна предпазливост, е проявил арогантност, хаотично и провокативно поведение и е забил последния пирон в ковчега на Нагорни Карабах.
Бележки на преводача
Арменското и английското издание на книгата се публикуват почти едновременно. Докато работех върху арменския превод, бях в ежедневна, ако не и денонощна, връзка с автора в продължение на месеци, представяйки моите наблюдения и редакционни предложения, много от които бяха взети предвид и в английската версия.
Авторът беше особено педантичен по отношение на арменския език и настояваше текстът да бъде максимално свободен от чужди термини (дори поиска думата „текст“ да бъде заменена). Следвах многобройните му предложения и се стараех да избягвам чужди термини и думи, доколкото е възможно, понякога против собствените си предпочитания.
Авторът и преводачът, за разлика от представените в книгата конфликтни страни, намериха взаимно приемливи условия.
Арменското издание на книгата ще бъде налично в арменските книжарници от април.
Карен Харутюнян.