Вестник „Пасд“ пише: „Една от най-важните и най-обсъжданите концепции през последните години в политическия живот на Армения се превърна в така наречената „мирна програма“, която настоящите власти представят не само като външнополитическа стратегия, но и като ключова предпоставка за съществуването, сигурността и развитието на държавата.
Според властите, заплахата от нова война в региона продължава да съществува, а най-голямото предизвикателство за Армения е избягването на друг мащабен военен конфликт. Ето защо „дневен ред за мир“ се представя като жизненоважна необходимост, като граница между мира и стабилността, от едната страна, и войната, от другата, с нейните тежки човешки, териториални, икономически и психологически последици.
Разбираемо е, че за значителна част от обществото, уморено от войни, жертви, загуби и постоянно напрежение, подобни послания са били разбираеми, а обществените страхове и опасения за сигурността са се превърнали във важен фактор в политическата борба. Всъщност, значителна част от неотдавнашния политически дискурс е изградена върху тези страхове и идеята за необходимостта от мир. При оценката на всеки дневен ред за мир обаче ключовият въпрос не е доколко едната от страните иска мир, а дали другата страна също иска да постигне мир. Нека не преоткриваме колелото: мирът не може да бъде едностранен процес. Ако едната страна разглежда мира като система от компромиси, стабилност и взаимно уважение, а другата – като средство за постигане на собствените си стратегически цели, тогава разговорите за мир могат да се превърнат в процес на легитимиране на неравностойни отношения на властта.
Тук възниква един от най-важните въпроси за Армения: наистина ли Азербайджан напредва с мирен дневен ред или говори за мир само като политически и дипломатически инструмент, като едновременно с това преследва съвсем различни цели?
Развитието на събитията през последните години показва, че съществува доста интересно противоречие между политическата реторика на официален Баку и реалните действия. От една страна, азербайджанското ръководство редовно обявява на международни платформи необходимостта от мирен договор, говори за възможностите за ново сътрудничество в региона, перспективите за отваряне на икономически връзки и развитие на комуникациите, но от друга страна, едновременно с това продължават изявления и политически инициативи, които са трудни за съвместяване с класическата логика на мира. Идеята за мир обикновено предполага, че страните се отказват от териториални претенции една към друга и се опитват да формират нови правила за съвместно съществуване. През последните години обаче така наречената изфабрикувана, изкуствена идея за „Западен Азербайджан“ заема все по-голямо място в азербайджанската държавна политика, която отдавна е напуснала обхвата на публичните или академичните дискусии и се е превърнала в компонент от държавния дневен ред.
Именно тук се крие една от най-големите стратегически опасности за Армения. Ако през последните години предишните формулировки по въпроса за Арцах постепенно отслабнаха на арменската политическа сцена, ако арменското ръководство действително декларира, че приоритет е осигуряването на мир в границите на сегашната Република Армения, ако дори въпросът за завръщането на арменците от Арцах често се представя на официално ниво като нереалистична цел, то на азербайджанската политическа сцена протича обратният процес. В Баку разговорите за териториални и исторически претенции не намаляват, а напротив, те се институционализират повече, получават по-голяма държавна подкрепа и се превръщат в дългосрочни стратегически програми.
Прави впечатление, че терминът „Западен Азербайджан“ се представя в Баку не като „исторически“ или „културен“ проект, а като политическа концепция. В рамките на тази концепция територията на Република Армения се представя като територия на историческо пребиваване на азербайджанци, а настоящото съществуване на Армения често се описва с такива формулировки, които всъщност поставят под въпрос историческата легитимност на арменската държавност. Когато подобни тези се изказват от отделни политици или експерти, те могат да се разглеждат като прояви на политическа пропаганда. Когато обаче се представят на конференции, организирани на държавно ниво, в официални документи, в дейността на финансирани от държавата структури, ситуацията придобива съвсем различен смисъл. Това означава, че в Азербайджан се формира идеологическа основа за бъдещи политически искания. Всяко териториално искане първо се формулира като „исторически“ или хуманитарен въпрос, след това се представя като проблем за възстановяване на правата, а по-късно може да се превърне в политическо или дипломатическо искане.
Ето защо за Армения е опасно не само наличието на конкретни искания, но и идеологическата среда, която се създава около тези искания. Когато едната страна постоянно намалява политическите си цели, а другата разширява дневния си ред, възниква опасна ситуация, в която крайната точка на преговорите непрекъснато се измества. С други думи, всяка отстъпка не се превръща в основа за окончателно споразумение, а се превръща в отправна точка за следващото искане.